На 10.04.2019 г., около 21: 00 ч. жалбоподателят К. бил водач на лек автомобил с ДК [рег. номер на МПС] и престоявал в близост до спирка на М. № 1277, находяща се в [населено място], [улица]срещу № 54а.
Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на свидетелите К. М. и С. С.; АУАН; НП; разписка за връчване на НП; заповеди за компетентност.
Характерна за тази категория административни нарушения е липсата на голям брой доказателства – обикновено това са показанията на проверяващите органи-очевидци на деянието и писмени доказателства, касаещи компетентността на органите и данни за предходни нарушения на жалбоподателя. Разпитаният доведен свидетел изложи ясен и последователен спомен за случая, който кореспондира (като фактология) с изложеното в АУАН и НП, а направените възражения касаят приложението на материалния и процесуалния закон. В допълнение, неспособността на актосъставителя да изложи ясна конкретика, по отношение на точното местонахождение на автомобила, основателно поставя дискутирания в жалбата въпрос – за доказаността и обективната съставомерност.
Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави следните правни изводи:
По допустимостта на жалбата
Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното физическо лице и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това, последната е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.
По приложението на процесуалния закон
При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл. 314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл. 107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН е издаден от компетентен орган; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.
Налице е редовна процедура по връчването на НП на жалбоподателя, но и по правило това обстоятелство има отношение единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.
Касателно материалната компетентност на наказващия орган, разпоредбата на чл. 137, ал. 1 от Наредбата изрично регламентира възможност за издаване на наказателни постановления, но само от кмета на общината, без предвидена възможност за делегиране. В този смисъл, атакуваното накаателно постановление е издадено от общински орган, без съответна материална компетентност.
Н. на възраженията е отклонение от процесуалните стандарти, без, обаче, да ограничава възможността за защита, т. е. без да е съществено (в този смисъл Р 6404/2014 АССГ, I кас. с-в и др).
ЗАНН изисква връчване на постановлението, но такова изискване не съществува за копие от административната преписка, с която привлеченото към административнонаказателна отговорност лице може да се запознава, на общо основание при наказващия орган или при съдебно обжалване, поради което и съдът се разграничава от доводите на жалбоподателя за нарушено право на защита.
По приложението на материалния закон
НП е незаконосъобразно и от материалноправна гледна точка.
Инкриминираната разпоредба на чл. 46, т. 3 от Наредбата забранява паркирането на спирките на превозните средства от редовните линии за обществен превоз на пътници. При липса на легална дефиниция в Наредбата за паркиране и престой, следва да се държи сметка за разграничителната линия, проведена между двата института в разпоредбата на чл. 93, ал. 1 и ал. 2 ЗДП. Подведена под конкретиката на настоящия случай и отнесена и към продължителността на пребиваване и причината за изчакване, както и с оглед наличието на водач а втомобила, тази теоретична постановка налага извод, че жалбоподателят не е бил паркирал, а е престоявал на спирката на М., като инкриминиратата разпоредба забранява само паркирането, т. е. повдингатото административно обвинение е несъставомерно, а възражението в тази насока – основателно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар