На 19.06.2017 г. в 14. 54ч. в [населено място] жалбоподателят К. И. управлявал по [улица]лек автомобил марка "Шкода" с рег. СА8486РК. Движел се с посока от [улица]към [улица]. В района на магазин "А. " скоростта му на движение била 136 км. /ч. при ограничение за населено място – 80 км. /ч., въведено с пътен знак В26. Скоростта на движение на МПС била установена от В. В. и И. Лухов – младши автоконтрольори при ОПП-СДВР чрез техническо средство – Радар TFR1-M с инв. № 614, фиксиращ скорост, дата и час.
За използването на автоматизираното техническо средство за контрол на скоростта бил изготвен протокол, както и снимков материал.
Към процесната дата техническото средство – Радар TFR1-M с инв. № 614 било преминало преглед за техническа годност на 08.03.2017 г. със срок на валидност една година.
При така установените обстоятелства била извършена проверка за собствеността на автомобила, чиято скорост била измерена на процесното място, ден и час и било установено, че това е Искра Р. Г.. Същата била призована в ОПП-СДВР и се явила там на 21.09.2017 г., където попълнила декларация, в която посочила, че на дата 19.06.2017 г. в 14. 54ч. МПС с рег. [рег. номер на МПС] било управлявано от К. П. И..
Последният от своя страна потвърдил това обстоятелство в декларация, попълнена лично в ОПП-СДВР на 29.09.2017 г.
На същата дата В. А. на длъжност младши автоконтрольор в ОПП-СДВР съставил срещу него акт за установяване на административно нарушение на чл. 21, ал. 2 ЗДвП, който му бил предявен и му бил връчен без възражения. Снимковият материал му бил предявен.
Въз основа на АУАН на 20.11.2017 г. било издадено атакуваното НП.
Съгласно справка от СО, ведно с приложени скици на процесния пътен участък – ограничението на скоростта в този район е 80 км. /ч., въведено с пътен знак, като в този пътен участък още през 2015 г. е бил инсталиран и пътен знак Е24.
Горепосочената фактическа обстановка съдът установи въз основа на писмените доказателства, приобщени по делото, а именно: декларация от 21.09.2017 г. от Искра Г.; декларация от 29.09.2017 г. на К. И.; снимков материал относно измерената скорост – клип 7686; снимков материал клип 7643 относно поставен знак В26; скица на пътния участък и справка от СО; справка относно собствеността на МПС; протокол за последваща техническа проверка; протокол за използване на автоматизирано техническо средство; часови график; удостоверение за одобрен тип средство за измерване; справка картон за водач.
Обстоятелството от кого е извършено измерването на скоростта се установява на база часовия график и протокола за използване на техническото средство.
Техническа годност на радара, с който е установена скоростта, е безспорно установена, като в тази насока по делото е приобщен протокол за последваща проверка.
Скоростта, която е измерена – 140 км. /ч. от радара се установява от приложения снимков материал. След приспадане на допустимата полева грешка на измерване, която при скорост над 100 км. /ч. е 3 %, се получава скорост на движение 136 км. /ч., посочена в АУАН и НП.
От снимковия материал е видно, че камерата е заснела именно автомобила, управляван от жалбоподателя, като около него не е имало други МПС, които да поставят под съмнение дали измерената скорост е именно на процесния автомобил.
Допустимата скорост в района се установява на база клип 7643, видно от който това ограничение е установено с пътен знак В26. В тази насока са и приобщените по делото пътни скици на района и справка от СО. От последната се установява, че в района е имало поставен и пътен знак Е24, обозначаващ извършването на контрол на скоростта на движение на МПС, поради което възраженията и по този въпрос се явяват неоснователни.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема следното:
АУАН и НП са издадени от компетентни органи в рамките на техните правомощия, видно от заповед рег. № 8121з-952/20.07.2017 г. /т. 1. 3 и т. 2. 6/. По отношение заеманата длъжност от лицето, издало НП към дата 20.11.2017 г. по делото е приобщена и Заповед № 8121К-3495 от 02.09.2016 г., с която З. К. е преназначен на длъжност заместник началник на ОПП-СДВР.
Спазени са сроковете за издаване на АУАН и НП, като възраженията в тази насока се явяват неоснователни. За установяване на извършителя на нарушението е било необходимо установяване на собственика на автомобила и съответно лицето, което е управлявало същия на процесната дата и час. Тези обстоятелства са били установени своевременно, а обстоятелството кога е било връчено НП на нарушителя е ирелевантно към процедурата по издаване на АУАН и НП. От друга страна, видно от материалите по делото, нарушителят е попълнил декларацията, в която е потвърдил факта, че именно той е управлявал автомобила на процесната дата и час, същата е попълнена на 29.09.2017 г. и спрямо нея АУАН се явява издаден в рамките на 3-месечния срок от установяване на нарушителя, визиран в чл. 34 ЗАНН – на 29.09.2017 г.
Неоснователно е и възражението, че на нарушителя не е предявен снимков материал, тъй като видно от отбелязването в АУАН, това е сторено още при неговото връчване. В АУАН и НП е посочен и вида на техническото средство, с което е измерена скоростта – система за видеоконтрол, което е достатъчно, за да бъде изяснено, че става въпрос не за стационарно средство, а за видеокамера.
Мястото на нарушението е достатъчно конкретизирано, така, щото да е ясно къде е извършено нарушението.
По делото е безспорно, че жалбоподателят е нарушил чл. 21, ал. 2 ЗДвП, като на процесната дата място и час е управлявал МПС със скорост от 136 км. /ч. /след приспадане на допустимата полева грешка от 3 % при скорост над 100 км. /ч. /, при допустима такава 80 км. /ч., въведена с пътен знак В26, т. е. допустимата скорост е надвишена с 56 км. /ч.
Нарушението е извършено при форма на вината – небрежност, доколкото водачът е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, но въпреки това, не го е сторил.
Визираното нарушение е санкционирано в чл. 182, ал. 1, т. 6 ЗДвП /ред. ДВ бр. 101 от 2016 г., в сила от 21.01.2017 г. /, действаща към датата на извършване на нарушението. Съгласно визираната норма на закона – "Водач, който превиши разрешената максимална скорост в населено място, се наказва, както следва:... т. 6 - за превишаване над 50 km/h - с глоба 700 лв. и три месеца лишаване от право да управлява моторно превозно средство, като за всеки следващи 5 km/h превишаване над 50 km/h глобата се увеличава с 50 лв.
Доколкото в случая превишението е със 56 км. /ч. правилно е изчислен размера на глобата – 750 лева и три месеца лишаване от право да управлява МПС.
Въпреки това, съдът счита, че НП следва да бъде отменено на процесуално основание. Доводите на съда за това са следните:
Видно от съдържанието на АУАН и НП, в същото е налице противоречие при описание на обстоятелствата, при които е извършено нарушението, като в АУАН е посочено, че допустимата максимална скорост в района е била 80 км. /ч., което отговаря и на обективната действителност. В противоречие с така изнесеното в АУАН, в НП е посочено, че ограничението на скоростта е било 50 км. /м. за населено място. Визираното в НП ограничение на скоростта не отговаря на действителното такава, което води до незаконосъобразност на атакуваното НП поради несъответствието му с доказателствата по делото. Отделно, противоречието между АУАН и НП води до неяснота на описание на нарушението, което препятства санкционираното лице да разбере срещу какви точно факти следва да се защитава, така, щото да организира адекватно защитата си.
Всичко изложено мотивира съда да приеме, че атакуваното НП е незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено.
За пълнота съдът ще посочи, че искането на жалбоподателя за постановяване на неприсъствено решение е ирелевантно към настоящото производство, в което приложение намират ЗАНН и НПК, при условията на чл. 84 ЗАНН. Поради това позоваването на разпоредби на АПК и ГПК относно реда за провеждане на съдебното производство е неотносимо и не почива на правилно четене на законите. Искането да бъде уважен предявения граждански иск още повече буди недоумение, доколкото в случая се касае за обжалване на НП, а не за предявен граждански иск.
Що се отнася до претенциите на жалбоподателя за присъждането на разноски, същите са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. На първо място разпоредбата на е изрична и изчерпателна в препращането си към относно определянето на разноските за свидетели и вещи лица и производството пред съда. Именно и в тази връзка законодателят се е произнесъл в Тълкувателно решение № 3/1985 г. на ОСНК, като се е позовал на препращането на закона към НПК.
От друга страна нито в ЗАНН (касателно жалбоподателя), нито в НПК (касателно подсъдимия) е предвидено заплащане на разноски на наказаното лице дори в случаите на отмяна на атакуваното НП (респективно на присъдата или решението). ЗАНН не предвижда задължителна адвокатска защита по тези дела, поради което дали ще ангажира или не адвокат, е изцяло преценка на лицето, срещу което е издадено НП. Иначе казано, законодателят не признава на жалбоподателя по административнонаказателно дело правото на разноски за воденето му, като нито от разпоредбите на ЗАНН, нито от тези на НПК произтича задължение на държавата за покриване на този вид разноски. Още повече – по делото липсват и доказателства за направени разноски от страна на жалбоподателя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар