С наказателно постановление (НП) № 16-4332-002597/09.05.2016 г. Г. В. Б. – началник група в отдел "Пътна полиция" към Столичната дирекция на вътрешните работи (ОПП-СДВР), е наложила на К. Н. Б., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) административни наказания "глоба" в размер на 100, 00 лева и "лишаване от право да управлява моторно превозно средство (МПС)" за срок от два месеца за нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 2, б. "а" от ЗДвП.
НП е обжалвано от надлежно легитимирана страна – наказаното физическо лице, в преклузивния 7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН (НП е връчено на жалбоподателя на 07.11.2017 г., а жалбата е подадена на 14.11.2017 г.). С оглед на това жалбата е процесуално допустима и е породила присъщия й суспензивен (спиращ изпълнението на НП – арг. от чл. 64, б. "б" от ЗАНН) и деволутивен (сезиращ съда – чл. 59, ал. 1 от ЗАНН) ефект.
Съдът, като взе предвид направените доводи и събраните доказателства по делото, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно с вътрешното си убеждение, намира за установено следното:
При разглеждане на дела по оспорени НП районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 от ЗАНН. Това означава, че следва да провери законността, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – арг. от чл. 314, ал. 1 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие (право и задължение) съдът ex officio (служебно) констатира – чл. 13, чл. 107, ал. 2 и чл. 313-314 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН, че АУАН и НП са издадени от компетентентни органи – чл. 189, ал. 1 и ал. 12 от ЗДвП, в предвидения от закона ред, писмена форма и срокове – чл. 42, чл. 57 и чл. 34 от ЗАНН, вр. чл. 189, ал. 14 от ЗДвП.
При съставянето на НП обаче е допуснато съществено нарушение на процесуалния закон – чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. В обстоятелствената част на НП съставомерното според наказващия орган поведение на жалбоподателя, след като е самокатастрофирал, се изразява в това, че "водача напуска мястото на събитието без да уведоми органите на МВР". Задължението на водачите на пътни превозни средства, които са участвали в пътно-транспортно произшествие (ПТП), да уведомият компетентната служба на МВР е уредено в чл. 123, ал. 1, т. 2, б. "а" от ЗДвП, за нарушението на която норма именно е санкциониран жалбоподателят. Задължението на водачите да останат на мястото на произшествието и да изчакат пристигането на компетентните органи на МВР обаче е уредено като самостоятелно задължение в чл. 123, ал. 1, т. 2, б. "б" от ЗДвП, но тази норма не фигурира в НП. При това положение е очевидно, че Г. В. Б., която е издала НП, не е успяла да направи ясно и безпротиворечиво описание на конкретното поведение на жалбоподателя, чрез което твърди той да е извършил административно нарушение. Това несъмнено нарушава правото на защита на санкционираното лице да разбере административно-наказателното обвинение, респ. невъзможност да се определи по недвусмислен начин предмета на доказване (чл. 102 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН), което е в правомощията единствено на административно-наказващия орган и който не може да бъде "допълван" или извеждан по тълкувателен път от съда и наказаното лице. Още по-малко, предметът на доказване може да бъде определен въз основа на събраните по делото доказателства, тъй като последните имат значение единствено за обосноваността на административно-наказателното обвинение, но не и за очертаване на неговите фактически и юридически рамки. Неопределеният предмет на доказване не позволява съдът да установи факти, респ. да допусне, събере, провери и обсъди доказателствата, относими към наличието на материално-правните предпоставки за налагане на процесното наказание – онези факти от обективната действителност, които субсумирани под съответната правна норма сочат на извършване на определено административно нарушение, тъй като е логически невъзможно да се установява нещо, което не е очертано конкретно с индивидуализиращи белези.
С оглед на гореизложеното и на основание чл. 334, т. 2 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН, обжалваното НП следва да бъде отменено, без да се излага фактология, без да се обсъждат събраните по делото доказателства и без да се проверяват останалите процесуални, както и материално-правните предпоставки за неговото издаване. Тук е мястото да се посочи, че районният съд, когато констатира, че е налице съществено процесуално нарушение, което е формално основание за отмяна на НП, е безсмислено да пристъпва към оценка на доказателства и да извежда въз основа на тях фактология, както и да субсумира фактите под съответните материални норми, тъй като всичко това може да има правно значение само, ако бъде реализирано в рамките и при спазване на съответните процесуални правила. Затова, в случай на жалба, горната (касационна) съдебна инстанция дължи по правилата на формалната логика да извърши първо проверка на правилността на изводите на районния съд относно наличието на съществено процесуално нарушение и едва ако приеме, че такова не е налице – да отмени съдебното решение на СРС и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. В противен случай отмяната на първоинстанционното съдебно решение ще бъде в противоречие с целта на закона и ще бъде безсмислена в случай, че приетото от съда съществено процесуално нарушение действително съществува (така би било и ако е налице друго обстоятелство, изключващо отговорността – например смърт на дееца или заличаване на юридическото лице, при което също ще бъде безсмислено да се прави какъвто и да е анализ, извън у
Няма коментари:
Публикуване на коментар