Отмяна на глоба за наложена с фиш но неплатена глоба

С наказателно постановление (НП) № 17-4332-028825/29.01.2018 г. З. К. К. – зам. -началник на Отдел Пътна полиция на Столичната дирекция на вътрешните работи (ОПП-СДВР), е наложил на П. Я. Б., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 185 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) административно наказание "глоба" в размер на 20, 00 лева за нарушение на чл. 186, ал. 7 от ЗДвП.

НП е обжалвано от надлежно легитимирана страна – наказаното физическо лице, в преклузивния 7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН (НП е връчено на жалбоподателя на 26.03.2018 г., а жалбата е подадена на 30.03.2018 г.). С оглед на това жалбата е процесуално допустима и е породила присъщия й суспензивен (спиращ изпълнението на НП – арг. от чл. 64, б. "б" от ЗАНН) и деволутивен (сезиращ съда – чл. 59, ал. 1 от ЗАНН) ефект.

Становищата на страните:

Жалбоподателят поддържа, че НП е незаконосъобразно, тъй като в него и в акта за установяване на административното нарушение (АУАН) е посочено с кой фиш му е наложена глоба, кога фишът е влязъл в сила, респ. какъв е срокът за заплащане на глобата. Счита че посочения в двата акта чл. 190, ал. 3 от ЗДвП не се отнася до глобите наложени в фиш, а и не урежда състав на административно нарушение, изразяващо се в управление на моторно превозно средство (МПС), след наложена с фиш, но неплатена глоба. Твърди и че в административно-наказателното производство са нарушени чл, 52, ал. 4 и чл. 53 от ЗАНН. Иска обжалваното НП да бъде отменено.

Наказващият орган не изразява становище по жалбата.

Съдът, като взе предвид направените доводи и събраните доказателства по делото, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно с вътрешното си убеждение, намира за установено следното:

При разглеждане на дела по оспорени НП районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 от ЗАНН. Това означава, че следва да провери законността, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – арг. от чл. 314, ал. 1 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие (право и задължение) съдът ex officio (служебно) констатира – чл. 13, чл. 107, ал. 2 и чл. 313-314 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН, че АУАН и НП са издадени от компетентентни органи – чл. 189, ал. 1 и ал. 12 от ЗДвП, в предвидените от закона ред, писмена форма и срокове – чл. 42, чл. 57 и чл. 34 от ЗАНН, вр. чл. 189, ал. 14 от ЗДвП.

При съставянето на АУАН обаче е допуснато съществено нарушение на процесуалния закон – чл. 42 от ЗАНН. Това е така, тъй като АУАН, чието съдържание е попълнено ръкописно от свидетеля Ц. Й. М. – мл. автоконтрольор в ОПП-СДВР, е нечетлив, което не позволява правото на защита да бъде осъществявано пълноценно и ефективно от наказаното лице в предсъдебната фаза на административно-наказателното производство. Наред това нечетливият документ, с който се образува административно-наказателното производство (чл. 36, ал. 1 от ЗАНН) и се повдига административно-наказателно обвинение срещу определено лице, лишава съда от възможност да реализира контролните си правомощия като прецени законосъобразността на производството в етапа му по установяване на административното нарушение. Вярно е, че в ЗАНН и ЗДвП няма изискване АУАН и НП да бъдат съставени чрез изписване на машинен текст, поради което изготвянето на съдържанието им, изцяло или частично, чрез ръкописен текст е законосъобразно. Няма съмнение обаче, че при всички случаи съдържанието на АУАН и НП трябва да бъде четливо, което е conditio sine qua non (условие без което не може) обвиненото лице да може да разбере какво административно нарушение се твърди, че е извършило. В конкретния случай държавният служител, който е съставил АУАН, не е вложил не само никакво старание при изписване на съдържанието на този документ, а дори напротив – проявил е немърливост и лошо отношение към работата си, като е съставил АУАН с нечетливо съдържание. При това положение наказващият орган не е следвало да издава НП, чието съдържание следва да бъде идентично или поне такова, че да не се различава съществено с това на АУАН (арг. от чл. 53, ал. 2 от ЗАНН).

Независимо, че гореизложеното е достатъчно основание за отмяна на НП, съдът намира за необходимо да посочи, че НП страда от самостоятелен порок относно неговото съдържание, който също води до съществено процесуално нарушение. В противоречие с чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН е НП не е налице описание на всички относими към извършеното нарушение обстоятелства – по никакъв начин не е индивидуализиран административният акт, с който се твърди, че на жалбоподателя е наложена глоба, тъй като не са посочени номер и/или дата на издаване на ЕФ, а това е от значение, за да се извърши преценка дали този фиш е относим към процесното обвинение.

Най-сетне, съдът дължи да подчертае, че посочената в НП норма чл. 186, ал. 7 от ЗДвП не съдържа правило за поведение, което е насочено към водачите на пътни превозни средства. Тази норма приравнява фиша по чл. 186, ал. 1 и сл. от ЗДвП, с който е наложена глоба и същата не е заплатена доброволно в 7-дневен срок от датата на издаването му, на влязло в сила НП, което подлежи на принудително изпълнение от публичен изпълнител. Същата обаче не създава задължение за водачите да не управляват МПС, ако не са заплатили сумата. По същия начин и посоченият в обстоятелствената част на НП чл. 190, ал. 3 от ЗДвП не създава забрана за водачите да управяват МПС, докато не заплатят наложената им с НП, ЕФ или съдебен акт глоба (чл. 157, ал. 6 от ЗДвП, макар и приложим във връзка с чл. 190, ал. 3 от ЗДвП, има съществено различна хипотеза на правната норма).

С оглед на гореизложеното и на основание чл. 334, т. 2 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН, обжалваното НП следва да бъде отменено, без да се излага фактология, без да се обсъждат събраните по делото доказателства и без да се обсъждат останалите процесуални, както и материално-правните предпоставки за неговото издаване. Тук е мястото да се посочи, че районният съд, когато констатира, че е налице съществено процесуално нарушение, което е формално основание за отмяна на НП, е безсмислено да пристъпва към оценка на доказателства и да извежда въз основа на тях фактология, както и да субсумира фактите под съответните материални норми, тъй като всичко това може да има правно значение само, ако бъде реализирано в рамките и при спазване на съответните процесуални правила. Затова, в случай на жалба, горната (касационна) съдебна инстанция дължи по правилата на формалната логика да извърши първо проверка на правилността на изводите на районния съд относно наличието на съществено процесуално нарушение и едва ако приеме, че такова не е налице – да отмени съдебното решение на СРС поради липса на приета фактология въз основа на съответен доказателствен анализ и на съответен анализ на останалите процесуални и материално-правните предпоставки за издаване на НП. В противен случай отмяната на първоинстанционното съдебно решение ще бъде в противоречие с целта на закона и ще бъде безсмислена в случай, че приетото от съда съществено процесуално нарушение действително съществува (така би било и ако е налице друго обстоятелство, изключващо отговорността – например смърт на дееца или заличаване на юридическото лице, при което също ще бъде безсмислено да се прави какъвто и да е анализ, извън установения факт, който е пречка за носене на административно-наказателна отговорност), тъй като дори да бъде установено посоченото в НП нарушение, то пак ще бъде отменено на формално основание.