Жалбата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното физическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект. Разгледана по същество, същата е и основателна, макар и по част от изложените в нея съображения.
При дължимата служебна проверка, извършена от настоящия съдебен състав, на основание чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, настоящият съдебен състав констатира допуснати процесуални нарушения, които са от категорията на съществените и които не могат да бъдат отстранени в съдебната фаза на административнонакателното производство.
На първо място, коректно се посочва, че извършените в АУАН зачерквания (още повече – с неустановено авторство и момент на полагането им) основателно поставя въпроса за организацията на пълноценна защита. АУАН е процесуалният документ, даващ начало на административнонаказателното производство и със сътавянето му възниква фигурата на привлеченото към отговорност лице, респективно – правото на защита (вкл. подаване на възражение, в зависимост от основателността на което може и да не се стигне до издаване на наказателно постановление). В този смисъл, формулировките в него следва да бъдат такива, че да не бъда вътрешно противоречиви, а да се отличават с яснота и недвусмисленост. При липса на цитирания критерий, възражението на жалбоподателя в тази насока има своите сериозни основания.
На следващо място, вписването в АУАН на двама свидетели е задължително, само в хипотезата на чл. 40, ал. 3 ЗАНН, като във всички останали случаи това е само опция, като в определени хипотези (чл. 40, ал. 4 ЗАНН) дори наличие на свидетели не е необходимо. Признакът достатъчност на вписването и на един свидетел е бил коментиран нееднократно и от касационната инстанция (в този смисъл Р от 28.12.2007 г. по кнахд № 17156/2007 г. АССГ, X. кас. с-в; Р 2494/2013 АССГ, X. кас. с-в; Р 2916/2013 АССГ, I кас. с-в; Р от 06.04.2009 по кнахд № 460/2009 АССГ, X кас. с-в; Р 553/2011 АССГ, X. кас. с-в; Р 5636/2012 АССГ, III кас. с-в; Р 4314/2013 АССГ; X. кас. с-в; Р 5764/2013 АССГ, III кас. с-в; Р 1430/2010 АССГ, IV кас. с-в; Р 2737/2013 АССГ, IV кас. с-в и др.), без служебното му положение да се отразява върху степента на доказаност (в този смисъл Р 2530/2011 АССГ X кас с-в и др.).
Описанието на нарушението, както принципно правилно се сочи в жалбата, носи известни нюанси, но всички те обвързват управлението с липса на правоспособност, а не – с физическо моментно отсъствие на СУМПС (по смисъла на чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДП) или с липса на СУМПС за съответна категория (по смисъла на чл. 150а, ал. 1 ЗДП). В този смисъл и дори да се приеме наличието на процесуално нарушение, същото не е, от категорията на съществените.
Не по този начин, обаче, стои въпросът с надлежната индивидуализация на санкцията. В жалбата се твърди липса на надлежна мотивировка, но при наличие на императивна законова разпоредба (чл. 15, ал. 2 ЗАНН), замяната е извън дискрецията на наказващия орган, а общественото порицание – единствена алтернатива. Само по себе си, обаче, голословното налагане на обществено порицание съставлява съществено процесуално нарушение. Разпоредбата на чл. 14 ЗАНН широко поле за преценка на подходящ начин на изпълнението му, но за налагащия санкцията орган винаги и всякога съществува задължение – да индивидуализира начина, по който обявяването да бъде реализирано и кръга лица, пред които това да стане. От една страна, практическото значение на подобен пропуск се изразява в това, че по силата на чл. 84 ЗАНН, НПК (и по-конкретно – процедурата по чл. 414, ал. 1, т. 1) е събсидирано приложим, но само за производството пред съд, т. е. с издаването на НП за наказващия орган се преклудира възможността да отстрани подобен пропуск, посредством тълкуване. От друга страна, макар и процесуално неиздържано, подобно тълкуване, преди съдебен контрол, би било в ущърб на привлеченото към отговорност лице, а в случай на влязло в сила постановление – на още по-силно основание, доколкото за първи път субектът на отговорност ще узнае за начина на изпълнение, без да може да го атакува (актовете по тълкувате не подлежат на инстанционен контрол, доколкото касаят изясняване на формирана вътрешна воля). Нещо повече – начинът на обявяване на съдържанието на наказателното постановление, в контекста на изпълнение на наказание "обществено порицание", има и съпътстващо, не по-малко съществено материалноправно значение. Съобразно разпоредбата на чл. 12 ЗАНН, освен предупредителен (в индивидуален и колективен план), всяко наказание има и превъзпитаващ ефект, който, в конкретния случай, се осъществява, чрез даването на публичност. От съществено значение е, обаче, а и в контекста на ангажиране на отговорност на непълнолетно лице, да се намери разумният баланс между този ефект и интересите на подраставащото лице, доколкото обявяването пред определен кръг лица или по определен начин може да има прекомерно уронващ репутацията ефект. В този смисъл, освен вида на санкцията, наказаното лице следва да може да атакува и преценката по целесъобразност на наказващия орган – касателно начина на изпълнение. В конкретния случай, обаче, това е невъзможно, доколкото подобно произнасяне от една страна липсва, а от друга – обжалва се акт, който не може да бъде допълван от наказващия орган. Нещо повече – той не може да бъде допълван в тази си част и от съда, с оглед забраната reformatio in peius – доколкото производството е образувано, по жалба на санкционираното лице.
Въпросът за разноските, според настоящия съдебен състав, търпи специфично произнасяне. Въпросите по чл. 26, ал. 2 ЗАНН подлежат на императивно кумулативно изясняване, когато е ангажирана отговорност на непълнолетно лице. В този смисъл, за наказващия орган е съществувало задължение да им даде отговор, преди да пристъпи към преценката за наличие или не предпоставки за ангажиране на отговорност. В този смисъл, разноските от съдебната фаза са сторени, в резултат на неправомерно бездействие на контролните органи, но заплатани от бюджета на съда. Действително, ТР 3-85 ОСНК закрепя принципното разбиране на върховните съдии, че при отменителни решения, разноските остават, за сметка на държавата. Както структурите на съдебната власт, така и тези на изпълнителната, обаче, са функция от държавния бюджет, поради което и направените разноски следва да бъдат възложени, в тежест на първия по степен горестоящ разпоредител с бюджетни средства – СДВР.
По изложените съображения съдът приема, че НП е незаконосъобразно и следва да бъде отменено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар